Вървял из джунглата един човек. Изведнъж той видял съвсем наблизо пред себе си свиреп и гладен тигър. Човекът побягнал с всички сили. Тигърът – след него.
    Както тичал, в бързината човекът се подхлъзнал и полетял в дълбока пропаст. Със сетни усилия успял да се спаси от опасното падане, като се хванал за стъблото на една дива лоза. Решил, че това е начина да се измъкне: да се спусне надолу по стъблото и да избяга. Ала изведнъж с ужас забелязал, че и долу, на дъното на пропастта стои и с ръмжене го чака друг огромен тигър.
    Отнякъде дотичали две острозъби мишки – черна и бяла, и започнали да прегризват от двете страни стъблото на спасителната лоза.
    Така човекът стоял между първия тигър, който с дива ярост надничал над главата му и се опитвал да го достигне с лапа и другия, който го чакал долу в пропастта. А мишките все по-бързо напредвали една към друга...
    В този момент човекът видял, че от лозата виси точно до главата му сочен узрял грозд. Протегнал ръка, откъснал си шепа грозде и го сложил в устата си.
    Колко сладко било то!!!

Изпадам в кротка медитация :)
И тук има голямо поле за медитация , но на пръв прочит е "Живей Тук и Сега" :)

Но все си мисля за свитото ми гърленце, през което трудно би минало гроздето в подобна ситуация. Все пак гроздето продължава да си е сладко: и когато е високо, като в баснята "Лисицата и гроздето" и когато собствения ни живот виси на косъм.

Че и цяла шепа ?!! :)

Очаквах от теб разчепкване на символите като например: защо двете мишки са точно черна и бяла, защо човекът се вкопчва, търсейки илюзорно спасение, точно в лоза, а не например в кабел на интернетдоставчик от преди потъването на Анлантида, какво символизират тигрите и пропастта... А ти - шепа грозде! Остави гроздето - сега не му е сезона! :))

Черно и Бяло - Ин и Ян.
Нещата които идват и си отиват, предначертаното и променимото, мъжкото и женското начало в природата - символиката е даоистка и там много може да се дълбае в метафорите.

Лозата, винаги е била символ на живота - дали се изкачваш или се спускаш по него.

И вървейки човек към залеза на живота си , не трябва да се коси за това което е свършил, защото не може да го промени, не трябва и да го възпират следващите изпитания към края на живота му, а да знае как да му се наслаждава изцяло, черпейки с пълни шепи от него ( познание/божественост -грозде ) вървейки по пътя към себе си.

Двата тигъра са интересни като символика.
Имат си специфично значение, но... съм забравил какво.

Единия може да се тълкува като физическите ни терзания, а другия като духовни.
И в двата случая , предадем ли се по средата на пътя губим себе си.

Просто съм оставил да втасва притчата, започнал е тих процес на ферментация и избълбуква чат-пат по някоя идея.

Човек трябва и малко да им познава начина на мислене и светоусещане на тия от изтока, ако иска да хваща нещата :)

но най- дълбоките и архетипни идеи имат универсален характер. Мисля си за простата истина, че независимо дали се катериш нагоре или се спускаш надолу по лозата /символ на живота/, накрая те дебне все един и същи тигър. Това е ценна информация, която според по-мъдрите от нас е добре винаги да имаме предвид.
Човекът от притчата е в ситуация на прозрение. Простата истина за неизбежния край, която сме склонни постоянно да загърбваме, го атакува от упор. И тази истина сякаш пренастройва фокуса му и той вижда сладките и хубави неща от живота.

Така че, ако не умеем да се радваме на дребните удоволствия в живота си, на удоволствието от срещите си, ако загубим тези малки умения - губим и смисъла на живота си, който е именно в това - в пълноценното му и цялостно изживяване .
С доброто и лошото в него.
Доброто за да има какво да ни дърпа и изкушава напред, а лошото за да ни направи по-любящи, мъдри и състрадателни за да знаем как да ценим доброто по Пътя ни. :)

нито в притчата, нито извън нея.

Но вярвам, че ако успея да направя един ден от живота си красив, и после още един, и още един, ще успея да живея красиво цял един живот тук.

Или поне по-голямата част от него. :-)

Но според някои хора, между които и аз, съзнанието за неизбежния край засилва хъса към красивото и ценните неща в живота. Между другото този мотив, че усещането за красивото е последната ни позиция пред неизбежния край на живота, много силно е предаден в една българска песен за юнака, дето го осъдили на смърт, а той се обръща към една жена на име Ружа /снахата на попа/ по следния начин:

"Ружке ле, снахо попова!
Не ми е жално за живот -
юнак не жали, не плаче.
Ами те моля, Ружке ле,
ризата да ми опереш,
перчема да ми разрешиш.
Че ми е драго, Ружке ле,
кога юнака обесят,
да му се белей ризата,
перчемът да се развява"

Какво ще кажеш? Драго му било! Все едно ще може да се види отнякъде. Подобно е и при онзи, дето се насладил истински на последното си грозде.

Бях избрала същата песен за мото на следващия ми постинг. Сега се чудя дали да го напиша. Но може би ще.

Що се отнася до неизбежния край, то аз мисля, че във всеки един момент нося със себе си всичко необходимо, за да отпътувам. И понеже съм подготвена, не се замислям за това, в което моето участие всъщност не изисква никакви усилия.

Заедно с това, обаче, красивите и ценните неща са тук и сега и ако са наистина от онези, истинските, то сами по себе си са достатъчни, за да ми включат "двигателите". И аз им се наслаждавам - не защото са временни и могат да изчезнат, а защото ги има, и в известен смисъл - живеят и след като отминат.

Виждам, че доста сте напреднали в разгадаване на символиката и посланието;)
Аз ще поразсъждавам върху думите на Людмил: "накрая те дебне все един и същи тигър", като визира неизбежния край. Аз казвам: дебнят ни все едни и същи Страхове, които срещаме по пътя на живота - страх от неизвестното /вкл. и от неизбежното/, страх от необяснимото, страх от вземането на решение, страх от промяната, страх от въздействието и т.н., дори страх да обичаме или да бъдем добри:) ...всички онези древни страхове, с които съвременният човек продължава да живее.

Радвам се, че и на теб ти харесва тази песен. Изобщо мисля, че нородните песни, приказки, митове и мъдрости ни водят директно към дълбоките общи корени на човечеството.
Не виждам проблем да си ползваш песента за мото. Ако държиш, бих я и изтрил от коментара си, но едва ли е нужно, защото постингите ми се четат от малко, но отбрани хора. :))

Не е толкова съществено това, което ни дебне, а по-скоро страха от непознатото, от вземането на решение... Най-страшен е всъщност самия страх, защото сковава нашата активност и ни пречи да разгърнем потенциала си.

най-страшен всъщност е самият страх.

неслучаен е стремежът към удоволствия,когато човек е изправен пред смъртни опасности.Имам пред вид психологическите изследвания изследванията върху поведението на хората по време на войни.

която души наоколо и напомня "вежливо" за себе си, изостря желанието на човека да прави това, което е искал цял живот, но се е лишавал сам от него, независимо дали става въпрос за удоволствие или някакво хоби...
Чел съм за един голям бизнесмен, който цял живот си мечтаел да реставрира стари мебели, но все го отлагал в интерес на бизнеса. На 60 години, обаче, се разболял от рак. Решил поне в края на живота си да се отдаде на любимото занимание. Реставрирал мебели месеци наред с желание и любов, докато изведнъж се оказало, за изумление на лекарите, че рака му е вече преборен от организма.