Допитайте се до здравия разум в мен: „ В кого да търси упование човек, когато силите му не стигат, за да надмогне изпитанията на живота? И той ще ви посочи Него, Бог.

Ала сърцето не е разум и когато нещастието наистина дойде, то надделява с безумството на поривите си и ние търсим упование навсякъде, където надеждата може да хвърли дългата си сянка.

Така и аз ходих преди време в Петрич, за да търся упование в една ясновидка.

* * *

Ала греховното желание да надникнеш в бъдещето, забравяйки сякаш безсилието си да проумееш дори настоящето, се наказва веднага. На Рупите попаднах в света на безнадеждността и бедността, където умната ми професия не можа да помогне, за да се чувствам просто зрител...

Още отдалеч видях езерцата от прочутите топли лековити извори, които изглеждаха мистично с изпаренията си в хладната есенна утрин. Две възрастни жени с прилепнали по тялото мокри комбинезони излязоха бавно от водата с осанка на грохнали нимфи. По-късно разбрах, че те прекарват нощите си в топлите езера и около тях, за да не дават пари за хотел.

После и аз дни наред газих в тези води с навити крачоли. Дано това ми е помогнало да избегна някоя болест, за която не съм подозирал.

* * *

Ванга беше вече много болна и едва смогваше да приеме 15 човека на ден. Трябваше да си направим списъци за реда и да се приготвим за дълго чакане…

Вечерта на първия ден ме заговори жена на около 65 години. Предложи ми да пренощувам у тях в близкото село, а сутринта да се върнем заедно с колата („Няма нищо неудобно”-убеждаваше ме леля Вангелия. „Ние сме посрещали у нас много гости. В селото има санаториум и всяка къща е хотел. А ти какво работиш?”; „ Психолог съм. Работя в училище.” „Аха!”…

Съгласих се, без да оспорвам, защото е голяма чест да ти предложат гостоприемство. „ Домът и трапезата на човека са свещени - мислех си аз – и не бива да се отхвърлят с лека ръка”.

* * *

За моя изненада бях посрещнат като дългоочакван гост. За мен се приготвяха най-специални гозби, изваждаха се най-скъпите прибори. Ала – да вървим поред…

Поканиха ме първо в празния, приспособен за лятна кухня гараж. Една голяма оранжева котка веднага ме хареса и бавно, за да не губи достойнство, се заумилква в краката ми.

На походно легло вътре седеше синът на хазяйката. Подадохме си ръце, казахме си имената. Аз така и не запомних неговото, но по погледа и поведението разбрах, че човекът срещу мен си е имал работа с психиатри. След запознанството той скочи рязко от леглото, за да отиде да извика сестра си и повече не се появи.

Но със сестрата бяхме заедно през цялата вечер, та чак до един часа през нощта пред телевизора. Тя приказваше постоянно: докато приготвяше вечерята, по време на самата вечеря, пък и след това (май че жените наистина са по-приказливи и Ели не правеше изключение). От нея разбрах, че баща й е умрял преди 9 години при много нещастен случай; че майка й също е пострадала тогава, но оцеляла по чудо; че е разведена, а бившият й съпруг е взел децата и не им позволява да гостуват на майка си: („ Добре че втората му жена е добра, та разрешава да ходя понякога да ги виждам”)

Кризата от последните години не подминала и техния дом. Дори едва оцелявали, защото у тях след смъртта на баща й вече не смеели да идват курортисти. („От какво ли е умрял, че това чак толкова стряска курортистите?!” – трепнах аз).

Майка й започнала да отглежда цветя, които продавала по масите на ресторантите и баровете в Сандански. С това се препитавали.

- Затова много бързо спрях да нося траур – обади се леля Вангелия. – Кой ще ти купи цветята, ако си в траур?

-   Така е – съгласих се аз. – То, да ви кажа, и на мен не ми е лесно с парите. Добре, че имам частна книжарница, че иначе със заплатата от училище може само да си купиш въже и да се обесиш.

    Щом цитирах това популярно учителско остроумие с въжето, двете жени срещу мен се сгърчиха:  
    - Не говори така! – има сили само да каже леля Вангелия, а в главата ми просветна поговорката: “В къщата на обесения не се говори за въже“.    

Замълчах за дълго. И си задавах въпроси: „Какъв нещастен случай? Какъв е този съд, дето ще присъди децата на бащата? Защо у тях квартирантите не смеят да идват? Защо, защо?“

Моята професия е невъзможна без любопитството, ала тогава не зададох нито един от въпросите си, защото инстинктивно усещах, че отговорите са ужасяващи.

След минута разговорът се оживи отново. По-скоро Ели заприказва, без да спира. Преместваше стола си по-близо и по-близо, разказваше възбудено най-обикновени неща и искаше потвърждение от мен: „Нали така, Любо?; Любо, а ти какво мислиш?; Кажи, кажи, Любо? Ти ги разбираш тия работи.”

Докато говореше, постоянно се случваше да ме докосне: в началото с длани по ръката, а после все по-отблизо - с лакът, рамо, коляно... Натрапваше се баналната мисъл, че съм ухажван от една разведена жена.

Ала интуицията ми подсказваше съвсем друго. Това докосване не беше докосването на жена, а на малко теленце, което се вре и отърква в тялото на кравата, за да търси сигурност. И никак не беше трудно да си обясня поведението на Ели с нейните безрадостни преживелици, както и с възбуждащата възможност да ги разкаже на човек, чиято професия го е научила да изслушва. Но когато късно вечерта отидох да си взема душ, не можах да се отърва от усещането, че тя ме наблюдава през някой таен процеп в банята (нека Бог ми прости тази мнителност).

* * *

    Както е олтарът за черквата, така е и спалнята за дома. Светая светих! И тъкмо в спалнята ме заведоха, след като излязох от банята... Защото там беше телевизора.

    Ели продължаваше да говори постоянно и не преставаше да ме докосва. Усещах отблизо миризмата на прясно изпръскан дезодорант. Смущавах се от мисълта, че и този жест е специално за мен.

    Телевизорът работеше единствено за себе си...

    След час, когато прозявките ми станаха съвсем неудържими, Ели отиде в съседната стая да ме настани за през нощта. Не мислех за нищо друго, освен за сън, ала в мозъка ми на мъж пробягваше и видението на жена, която ти донася възглавницата и остава заедно с нея в леглото ти.

    Ели наистина отиде за възглавница, донесе я, приседна на съседното легло и вместо приказка за лека нощ, ми сподели, че преди 9 години брат й, в състояние на алкохолно опиянение, заклал техния баща. Опитал се да убие и майка им, като я ударил с бутилката по главата, но тя оживяла по чудо.

    От тогава къщата им била като прокълната. Никой не искал да пренощува у тях. Мъжът й се развел и не допускал децата да отидат при майка си, като открито ги заплашвал, че вуйчо им може да си е вкъщи и да ги убие.

    Брат й бил признат от съда за невменяем. Настанили го в психиатрична клиника за принудително лечение. Девет години го лекували и макар, че от доста време смятали, че е излекуван, никоя лекарска комисия не поемала риска да го изпише.

    Но ето – преди два дни най-после това се беше случило и аз можех да поспя в една къща с отцеубиец!

    Малко е да се каже, че се изплаших от разказа на Ели, защото по-страшна нощ наистина не съм прекарвал. Първата ми мисъл беше да затисна вратата със скрина. С ужас гледах открехнатия прозорец до леглото ми, който стоеше само на метър и половина от земята. Дали да не го затворя?

    Опитвах се да се успокоя, че лекарите, които са изписали лудия, вероятно си разбират от работата, но страхът отказваше да гласува доверие на психиатрите.

    Спомням си, че по едно време лежах и с книга в ръце, но какво точно е пишело в нея, не съм знаел и в момента на четенето.

    Минаваше три часа през нощта и сънят неудържимо започна да ме унася. Дори се престраших да загася лампата. В едни момент обаче прозорецът над леглото ми се плъзна леко и безшумно. Вцепених се от страх, но все пак намерих сили да го бутна с крак. Само след секунди той отново се заотваря. Притиснах го отново с крак и с ужас усетих, че това , което го блъска не е вятърът. Някой стоеше отвън и караше прозореца да се съпротивлява на моя натиск.

    Не ме питайте, какво преживях тогава! Само си спомнете най-големия си страх и го умножете по най-голямото число!

    След миг, може би точно преди да получа разрив на сърцето, в леглото ми скочи котката на стопаните, която се беше галила в краката ми цялата вечер. Тя идваше за поредната порция ласки и моето прединфарктно състояние й беше абсолютно безразлично.

* * *

    Ако кажа, че след всичко това съм успял да заспя, едва ли някой ще ми повярва. И с право!

    Зазоряването ме свари с подути очи и озлобена душа. Не можех да простя ужаса и безсънието си на хората, които ме приютиха през тази нощ, подредиха ми трапеза с най-вкусните си гозби и ме сложиха да спя в най-меките завивки.

    Разсъждамах мнително, че те са искали чрез моето гостуване да докажат на себе си и на света, че техния дом не е прокълнат, че в него спокойно може да се получи подслон. Разбирах това и вместо да изпитам жал, имах чувството, че съм бил използван по непозволен начин. Какво ли не прави от душите ни преживеният страх!

* * *

    На тръгване към Рупите леля Вангелия взе храна за следващия ден. Но аз не можах да си представя, че я слагам в устата си. Отхвърлих всички покани под предлог, че още не съм гладен. След като не намерих силя да я съжаля, аз се оказах безсилен и да почета трапезата й.

    Знам, че тя много добре е разбирала какво става с мен, защото 9 години се беше чувствала прокълната и едва ли някой по-добре от нея би могъл да разкаже как гледат на теб хората, когато си майка на отцеубиец И с какво сърце такава майка очаква завръщането на сина си у дома...

* * *

    И ето, аз бях дошъл в Рупите да търся упование в една ясновидка. Но сам не дадох нужното упование на една майка и една сестра, макар че го държах в ръцете си. Какво ли не прави страхът от хората?!

    Дано леля Вангелия и Ели ми простят! А Бог - Той все ще ми прости!

П.С. Повторно го публикувам, след като блогът ми изчезна. Това не е разказ, а лична преживелица.