Когато бяхте малки и се прибирахте у дома от училище, вероятно към вас от вратата са се впервали питащи очи. Задавали са ви традиционните родителски въпроси: „Изпитваха ли те днес?“; „Върнаха ли ви класното по геометрия?“

Ако всичко по отношение на вашата успеваемост е било наред – добре. Но ако сте имали изява под нивото на родителските очаквания, вероятно сте се прибирали в къщи с натежали крака, приведен гръб и репетирайки в ума си оправдателната теза.

А колко по-добре би било, ако знаехте, че първо ще чуете  традиционното: "Здравей! Как си?", съпроводено с усмивка и едва след като се събуете и си оставите чантата, ще обсъждате сложните си взаимоотношения с училищната институция?! Така бихте могли да чувствате, че вече сте си във „вашия дом – вашата крепост“, където преди всичко ви се радват. Представяте ли си с колко по-голямо желание бихте се прибирали, ако семейното огнище ви сгряваше първо с топлината на родителската любов и едва след това ви хвърляше в оздравителния огън на критиката?

Мнозина продължават да изпитват така описаните усещания и в семейството си или в партньорството си и като възрастни. Отношенията между хората, независимо от тяхната възраст и характера на тяхната връзка, много често биват отравяни от натрапчивите въпроси, които някой от участниците във връзката си задава: „Сега, като се видим, какво ли лошо ще чуя, как ли ще бъда погледнат?“

Упреците и търсенето на отговорност са неизбежна част от общуването между родители и деца, приятели, интимни партньори... Но тук насочвам вниманието ви към онези най-важни минутки от общуването между хората, когато те се виждат след по-кратка или по-дълга раздяла. Колкото и драматично-критичен да се очертава последващия разговор, близкият ни човек е добре първо да види нашата усмивка /Здравей! Как си? Радвам се да те видя?/. В противен случай той постепенно ще придобие навика да се придвижва с нежелание към къщи или към мястото на срещата с нас. Самото напрегнато очакване за тези първи мигове, които ще трябва да изтърпи, ще отравя деня му часове предварително...

Подобна е ролята и на момента, когато се разделяме с близък човек за час, за ден или за по-дълго време. Във всички култури за този ключов момент за отношенията, съществуват стандартните и почти ритуални реплики: "Довиждане! Приятен ден!". Каквото и да сме си казали преди това, колкото и неприятно да ни е било заедно, една дружелюбна раздяла ще помогне на времето да заличи неприятните чувства и да ни актуализира простата мисъл, върху която се крепи всяка човешка връзка: че с другия имаме много общи преживелици, че отношенията ни си заслужават известни компромиси.

Като училищен психолог успешно съм въздействал върху много семейства, които усещат, че връзките им с децата /особено тийнейджъри/ или пък между самите родители, са започнали да се късат. И много често за промяната на стандартните и закостенели модели на семейно взаимодействие, се е оказвало абсолютно достатъчно това, хората да насочат своята воля и усилия, понякога и чрез предварително репетиране на всяка реплика, към мига на срещата и мига на раздялата. Променяйки поведението си само в тези два кратки мига, отнемащи общо около пет минути на ден, ние променяме на практика целия ден и чувствата на хората, с които имаме връзка. Елиминираме неприятните и разложителни мисли от типа: „Какво ли ще стане, като се срещнем? и Защо така се отнесоха с мен на тръгване?“

Отново ще повторя: времето извън тези два мига при нужда може да си бъде изпълнено с изясняване на отношенията и взаимното търсене на отговорност, без които една успешна връзка е невъзможна. Но нека да ги има и тези два кратки мига на самоконтрол, през които поливаме дървото на нашите отношения, вместо само да го брулим.

Така напътствията от рода: „Бъдете по-мили един към друг!“, които обикновено изглеждат неизпълними, се заместват от една конкретна, изпълнима и лесно поддаваща се на контрол програма за укрепване и оптимизиране на отношенията.

Този постинг е базиран върху собствения ми професионален опит, но до голяма степен беше вдъхновен от постинга на Руми за това, как баба й Румяна посрещала дядо й от работа. Чудесен постинг! Прочетете го! /http://rummi.blog.bg/viewpost.php?id=205157/

Често съм изпадала в подобни ситуации, прибирала съм се с нежелание към вкъщи и съм си мислила колко ли лошо ще бъда посрещната от родителите си заради даден неуспех.
Задавали сами често въпрос "защо си такава песимистка", никога не съм знаела как да отговоря на въпроса, но мисля че песимизма се е превърнал в нещо като навик.
След като прочетох поста ти, мисля че знам вече отговора на въпроса.Благодаря :)

са типични родителски въпроси, съдържащи упрек или търсене на сметка. На всички нас, независимо от възрастта, ни е трудно да им отговаряме.

с усмивка на тръгване и с усмивка на прибиране е всяко мое малко пътуване, среща или раздяла.
С целувка започва деня ми и с трепет се прибирам у дома.
От въпросът "защо?" знаеш трудно се бяга. Търся отговорите с "какво... /ще споделиш; мислиш/?" и как... /виждаш нещата/?" Но това го знаем ние с познанията по психология.
Радвам се, че споделяш твоя опит и знания и зареждаш с усмивка и доловен оптимизъм дори и самоопределилите се песимисти като Билянка.
Поздрав!

Ами като дете постоянно ме питаха как е минало в училище и аз казвах винаги ами.. добре! За оценките не се притеснявах, каквото ид аси изкарам нашите ме поощряваха и ми казваха: "-Нищооо, следващият път по-добре ще се справиш" и естествено така беше и двойка да изкарах все на 6 ще го закръгля за срока... направо ми се чудеха всички... Но зад това формално изречено "добре" не беше особено добре, тъй като не отношението към мен в къщи беше проблем, а отношението в училище на другите деца към мен. Отдавна вече го нямам този проблем, но майка ми като ме види нацупена или просто сериозна(най-често съм уморена) тя по стар навик ме пита с тревожен глас: "Да не те е тормозил някой?"... аз казвам не, просто съм уморена и тя пак ме пита дали съм сигурна и дали не я лъжа... кофти тръпка, опитваш да забравиш тези неща и почти си забравил, до момента, в който разбираш, че миналото не се забравя, а просто се учиш да живееш с него, да го приемеш... както смъртта, последният етап от човешкия земен живот.

И от собствен опит, и от опита ми като училищен психолог. Като му понапредне живота, човек понякога се чуди на издръжливостта на племето човешко.

и аз се учудвам, например как си останах нормален човек... учудвам се на силата си. Не е малко след разните му преживелици и адът, от който исках да избягам и ужасът на събуждането, че отивам там където съм нищо и мразена... да не стана психопат или социопат и да ходя по училищата да трепя малките копеленца да кажем за старите рани... Но истината е, че всяка негативна емоция белязва човекът по един и друг начин, усещала съм се, че понякога проявявам странен комплекс, например, когато някакви непознати се хилят и неволно са погледнали към мен или хора гледащи с пренебрежение, аз чувствам едно свиване в стомаха, в сърцето и се появява едно смътно чувство, че реакциите им са породени от моя милост, и по едно време осъзнавам, че това само аз си го мисля и никой дори не подозира за това, което е в главата ми. Друго също неприятно нещо е, че се стряскам от най-малкото нещо, мога да подскоча или дори да извикам. Определено не съм хартисала от към последствия, но от малка съм си четящо човече, докато едни само за бонбони са мислели, аз бях принудена да мисля и за бонбоните и за житеската си философия, бях принудена да изграждам големият човек и личността прекалено рано за възрастта ми, просто за да оцелея, но не съжалявам! Сега осъзнавам колко по-силен и борбен човек съм станала... миналата година изпадах в депресионни състояния, които доста почнаха да ме притесняват.. 2 пъти месечно по няколко дена губех интерес към всичко и едно необяснимо страдание ме обземаше... основно по любовни въпроси разбира се, но това беше като лавина за останалите ми проблеми, които почнаха да изглеждат огромни и ужасни чудовища. Реших, че ми трябва помощ, някаква психотерапевтка ми каза, че не съм преживяла юношеството си... Благодаря! Това е сама мога да си го натяквам! По-скоро съм чувствителна и вероятно ще си остана такава макар и с времето не в тази степен. Наложи се сама да изляза от кръга на депресиите си. Аз съм за търсенето на лекарска помощ в такива случаи, но трябва да се внимава при кого поверяваш състоянието си. Понякога си мисля, че никой нищо ново не може да ми каже за мен. Много хора се скапват от ужасите, но аз ги преживявам, отдавам им се и ги оставям на спокойствие в миналото, а после бера плодовете от тази тренировка на волята и съзнанието, съзнанието да оцелееш и да обичаш живота. Аз самата съм спасявала хора от самоубийство и то по интернет, с лични съобщения, помагала съм на хора да преодолеят смъртта на близък човек, защото знам какво е и не им казвам, че всичко ще се оправи, просто им казвам, че има смисъл в това да са силни!

Най-голямата спънка — страхът.
Най-лесното нещо — да се заблудиш.
Най-голямата заблуда - че друг е виновен за неуспеха ти.
Най-трудното нещо - да постигнеш мечтите си.
Най-непостижимото - да угодиш на всеки.
Най-глупавото нещо - оправданието.
Най-голямата грешка - да паднеш духом.
Най-голямото поражение - да се предадеш без бой.
Коренът на всички злини - егоизмът.
Най-хубавото развлечение - работата.
Най-полезното нещо - опитът.
Най-безполезното нещо - мързелът.
Най-лошото поражение - отчаянието.
Най-необходимото - домашното огнище.
Най-верните приятели - родителите.
Най-големите дарители - учителите.
Най-добрите учители - децата.
Най-големият ти враг - ти самият.
Най-опасният човек - лицемерът.
Най-лошият съветник - гневът.
Най-коварните чувства - омразата и завистта.
Най-голямото щастие - да си полезен на другите.
Най-големият успех - да изкорениш недостатъците си.
Най-неприятният недостатък - лошото настроение.
От какво не можеш да избягаш - от проблемите.
Най-първата необходимост - общуването.
Най-краткият път - правилният.
Най-дългият път - да се водиш по чужд акъл.
Най-красивият подарък - прошката.
Най-добрата защита - усмивката.
Най-приятното усещане - вътрешният мир.
Най-голямото удоволствие - изпълненият дълг.
Най-голямото разочарование - предателството.
Никой не може да ти отнеме: образованието, опита и спомените.
Най- важното нещо, което носиш със себе си - умът.
Единствената реалност - любовта.
Най-мощната сила на света - вярата.
Най-стимулиращият дар - надеждата.“

Майка Тереза =)