Понеже обичам поезия, запомнил съм си някои стихотворения, за да си ги имам винаги с мене.

Ще ви напиша отново стихотворенията от един мой приятел: Чинко Горянов. В тях ще почувствате неговото индианско светоусещане и смирение пред Природата. Например /но това не го помня цялото/:

„Аз пристъпвам наравно с всичко наоколо.

Еднакво просто е нашето преминаване.

Разликата ми с бръмбара е само в болката

това движение да осъзнавам“

Той им измисля и мелодия – да се пеят по сбирки. И тези песни ми напомнят за една случка. Водехме с жена ми семинар в Родопите. Една сутрин станахме по-рано да се разходим в гората. Отдалеч дочухме някаква песен. След минута видяхме по пътеката между дърветата един турчин: беше си натоварил магарето с дърва, вървеше през гората и си пееше. Песента, с която дядо му е ухажвал баба му или нещо подобно. Слушахме го като омагьосани заедно с огромните брези. Така безметежно си пеем всички понякога в къщи или другаде, когато сме сами и знаем, че само Господ ни слуша.

А ето и стихотворенията, които си спомням:

* * *

Да усещаш как тънко светлеят

снопчетата трева по хълма...

На душата ми в ниското пеене,

да се вслушваш, когато съмва.

И когато нещата порастват

мълчаливи до нашия огън -

до света се докосвай ласкаво!

Светът е място особено.

Планината

Аз съм стъпка след стъпка – аритмична пътека.

Като тайна оплетен в коренища и вени.

И съм диря лисича и се вия полека.

От глава до пети съм обрасъл в зелено.

После хълм ненадеен, небето обтегнал,

за една долина, коленичила в ниското.

Мисълта ми е гущер на камък излегнат,

а скалата е моята болка умислена.

Но съм бухал среднощен! Слухът ми е заек,

изстрелян внезапно на осем посоки.

Аз съм също пространство, в което дълбаят,

неведоми фрески дървета триоки.

Или мащерков мирис съм, лудо порасъл,

под влажните ноздри на гладно сърне.

Аз съм всъщност високо кръжене на ястреб

със затворен във себе си кръг от небе

Зрелост

От сливов цвят и дъждове дълги,

като японски стих побелявам.

Побелявам като разсъмване -

неумолимо и бавно.

Побелявам почти естествено -

от прах, като дом напуснат.

Тръгнаха някъде – неуместни -

чернокосите мои чувства.

И както съм зле направен,

открит във всички посоки,

като живо дърво под брадва

побелявам, всъщност, жестоко.

Но поне побелявам беззвучно.

Но на глас съм поне възторжен.

Илюзии храня и куче,

и висок се разхождам нощем.

И дори паля мигове весели

пред вратите ви, тръшнати здраво.

Само дето така болезнено

и злопаметно побелявам.

А сега и нещо любовно /то има ли изобщо безлюбовна поезия?/:

А...

А пролетта растеше непрестанно.

Разцъфнаха във стаята предметите.

И тялото ти гладко – речен камък,

сред пълноводието на ръцете ми.

И се превръщах на огромен вятър,

когото ти раздухваше със мигли.

Задъхваха се стиховете кратки

безкрайната ни ласка да настигнат

Постелята ни тънка се подпали

и ние с теб изчезнахме безследно.

На сутринта се счупи огледалото

в усилието си да ни огледа!

А ние със света се заприказвахме,

като играчка малък и изгубен.

И нашата лична многодетна азбука

му подарихме, за да не тъгува.

чии са?

Те са на един приятел, който кой знае защо преди време спря да пише. Казва се Чинко Горянов /няма нищо публикувано в мрежата/ .
Жена му, обаче, е известна поетеса - Красимира Зафирова... Когато се запознали преди повече от 20 години, тя му дала една тетрадка със стихотворения за мнение, а той, като й връщал тетрадката, бил подчертал само два реда, за който казал: "Ето тук има истинска поезия". Може би у него рационалното някак надделя и затова се отказа от писането, а й стана първия критик, помага й да си подрежда стихосбирките и т.н.
В мрежата могат да се намерят доста неща от Краси. Но и аз смятам да публикувам няколко нейни съвсем ранни и неизвестни стихотворения.

Правилно! Не може и двамата в едно семейство да са отвеяни ;))), единият поне трябва здраво да стои на земята. Рациото е в основата на физическото оцеляване.

Не съм чела Красимира Зафирова. Ще я потърся!

Хубав ден!

Единият в рими въздиша,
а другият - опъва каиша.
Шегичка - това не се отнася за Краси и Чинко, защото те и двамата и опъват и въздишат.

Хубав ден и на теб!

стиховете (дали би публикувал още). Тайнство, приютяващо мечтата да пътешестваш сред думи...

П.П. И пак ще ти кажа, че стиховете му страшно ми напомнят на тези на Маргарит Минков. Ето това е линк към неговия "Пръстен в кладенец": http://liternet.bg/publish/mminkov.

Слънчеви поздрави!!!

Още преди време, когато видях, че правиш такова сравнение, прочетох Маргарит Минков /не го бях чел до тогава/. Сега пак си го препрочетох и ми се струва, че той е някак по-елегичен от Чинко. Но че светът му е населен със същите създания, е очевидно. Ако изнамеря някъде нещо записано, ще публикувам и още. Сега беше само това, което си спомням.

Людмиле, дори и не подозирах, че Чинко е писал стихове. Знаех за музиката. Благодаря ти! Между другото презимето му е Горянов, а не Горанов.

До доказване на противното. А иначе знам, че е Горянов, но клавиатурата ми много пъти е писала в постинга думата "гора" и се е подвела от инерцията. Е, поправих го!