“Детето е гост в къщата и трябва да се почита и да се уважава, а не да се гледа на него като на собственост!” – казват индусите. Детето е толкова рядък гост в българската къща, та все се чудя, за какво изобщо тази къща да бъде уважавана? 
Затова винаги, когато разбера, че някой има и трето дете, наострям слух, запомням, записвам...

                                                                                                   * * *
Не е лесно да се гледат пет деца. И то не само сега – в кризата на прехода, но и през 1985 година, когато бузите ни аленееха като домати от осем стотинки килото.
Точно тогава (не помня сезона), пътувах в едно купе с влака за Варна с човек, който излъчваше спокойна балканджийска мъжественост. Той се прибираше в Ловеч при семейството си, а аз заминавах на студентски семинар в град Елена.
Та този мъж говореше постоянно за децата си, които бяха пет.
Защо пет ли? Според него, защото им се раждали едно след друго четири момичета. Много искали момче, а то все не идвало и не идвало. Докато накрая си го осиновили от дом „Майка и дете” и оставили утробата на жена му да си почива.
Според мен, обаче, те просто са обичали децата.
Запитах го и най-баналното в случая:
-      Как се гледат пет деца?
-      Ето как! – отговори мъжът. Послео се изправи, свали домашно плетения пуловер, извърна яката на чистата си риза и ме прикани с жест да погледна. Яка като яка. Само дето жена му я беше отпорила внимателно с бръснарско ножче, беше я обърнала обратно, за да не личи, че е протрита от носене и след това пришила с бод зад игла.
„ А-ха! Значи – така се гледат пет деца!” - кимнах разбиращо аз.
Този шев и сега ми е пред очите – ситен, старателен, та си мисля: дали ще се науча някога така добре да зашивам живота си, когато се прокъсва от неизбежното триене?

                                                                                          * * *
Жената срещу мен ми разказваше за синовете си – цели три на брой. И съгласете се, че в България – страната на старостта и страха от живота – това е винаги интересно. Додето накрая не полюбопитствах:
-      А как така решихте да имате три деца? Това е доста необичайно в България.
-      Ами, решили сме се! – направи гримаса жената. – Забременях случайно и имах цветна бременност, та не можах да се ориентирам навреме...
Седяхме на сгъваеми столчета до един топъл минерален басейн и пиехме бира. И щом чух обяснението на жената, бирата ми стана по-интересна от нея.
„ По-добре да сме стари, самотни и даже изчезващи, отколкото децата ни да се раждат случайно” – помислих си тогава.

                                                                                        * * *
Ани така искала да има трето дете, че когато забременяла, не посмяла да каже на никого. Ако в България направиш такъв избор, роднините ти реагират бурно, приятелите ти те обявяват за странен, а шефовете ти гледат на теб като на неблагонадежден. Слава Богу – Ани работи в градската библиотека и поне последният проблем й е спестен.
На работното й място често сме разговаряли за всичко, което тя е искала да сподели с човек, обучаван да гледа по-професионално на житейските ситуации. Библиотеката предразполага към спокойствие и размисъл, така че успешно заменя психологическия кабинет.
-      Смятах, че никой няма да ме подкрепи, затова си мълчах.
-      Кой е нямало да те подкрепи? – запитах аз. – Мъжът ти ли?
-      Не, той пръв се съгласи. „Където две, там и три” – казва. Но останалите роднини...
-      И ти искаше да ги поставиш пред свършен факт?
-      Точно така! – съгласи се Ани. – Исках да минат 4-5 месеца и тогава да научат. Иначе кой знае колко щях да се измъча, докато им отбивам атаките. Обаче всичко това се отрази на детето, на Ники.
-      ?!?
-      Ами – много е необщителен, късно проговори, а в училище – знаеш как беше в началото.
Знаех много добре. В първи клас Ники въобще не говореше с учителките. Общуваше с останалите възрастни и с децата, но спрямо учителките имаше вътрешна бариера, която не можеше да преодолее. Бях виждал и друг път деца с такива трудности, които психиатрите наричат елективен мутизъм. Те обикновено са левичари (поне тези, с които аз съм работил), често проговарят по-късно, или по-точно до 3-4 годишна възраст говорят по бебешки. Интелектуално са добре развити, дори е възможно и да изпреварват връстниците си.
Свързах се с учителката на Ники още преди началото на учебната година, за да обсъдим нейното общуване с детето. Но после тя излезе в отпуск по майчинство, пък и аз се преместих да работя в друг град.
-    Той ми е най- изстрадалото дете – продължи Ани – и за това между нас има страхотна връзка. Щом ми е малко по-особено настроението, веднага ме усеща. Тая връзка си е още от утробата.и съм сигурна, че това, дето мълчах толкова време за него, му се отрази на характера. Ти как мислиш?
Веднага се сетих за сестра ми, която до третата си година се стряскаше на сън всяка нощ точно към един и плачеше безутешно по два-три часа. Всички в семейството бяхме убедени, че причината е в една нервно болна съседка над нас, която по време на бременността на майка ми всяка нощ блъскаше по пода с тежка, дъбова маса. Майка ми скачала уплашено, а плодът в нея се научил да се буди рязко като по часовник. И после сестра ми се будеше така, макар че ние вече живеехме на друго място.
Помислих си за това, но на Ани казах:
-      Не знам.
И после продължих:
-     Но ти само не искаше да признаеш, че си бременна, или въобще стана тогава по-затворена и необщителна? Сви се в черупката и с никого не говореше?
- Направо се свих в черупката. И мене никой не може да ме убеди, че няма връзка между майката и плода. Ако и аз не бях мълчала така за неговото съществуване, сигурно и той нямаше да има тези проблеми с говоренето в училище, нали?
Не знаех какво да кажа. Че има връзка между майката и плода, е ясно на всеки. Но до къде се простира тя? Който може – нека отговори.
Реших да извлека някаква професионална информация за себе си от този разговор, за това попитах;
-      Ани, той още ли продължава така да не говори?
-      Не, вече се оправи.
-      Добре, но как си обясняваш, какво му помогна?
-      Струва ми се – това, че смени много учителки в първи клас.
Още на теста за училищна готовност той така се притесни, че се разплака. Сигурно учителката се е зарадвала ,че излиза по майчинство и няма да работи с такова проблемно дете.
Тогава смятах, че предстоящата смяна на учителката ще се отрази зле на детето. И доста се зачудих на твърдението на Ани. Дори си спомних, че бях давал съвет Ники да започне в друга паралелка, където титулярната учителка ще го изведе до четвърти клас.
-      Не го казвам със сигурност – продължи Ани, като видя недоумението ми. – Но си мисля, че той нямаше време да свикне с някоя учителка. Постоянно го зашеметяваха с нова.
-       Искаш да кажеш, че той нямаше врем да превърне мълчанието си в стереотип на поведение към определена учителка? И всяка смяна му е помагала да се чувства все по-разкрепостен в общуването си. Тъкмо стереотипът започне да се втвърдява и – хоп! - учителката е вече друга.
-       Да, така мисля – потвърди Ани.
Малко ме беше срам да разбера, че съм давал погрешен съвет в толкова деликатна ситуация, воден от догмата, че честата смяна на учителя никога не е за добро. Но – какво да се прави? Трябваше да се съглася с разбирането на Ани, защото по отношение на Ники тя си е най-добрият експерт. Тя сама си го беше изстрадала, износила и измълчала. А тъкмо в мълчанието, в изчистеното от думи пространство на душата, се ражда истинското и дълбоко разбиране за човека до нас.