От Владимир Соловьов

Знаете ли приказката?

Един ловец се загубил в най-затънтетите части на глуха гора. Уморен, той поседнал на камък до буен и пенлив поток. Седял, гледал в тъмните глъбини и слушал как кълвачът чука ли чука в кората на дървото. И му станало тежко на душата. „Самотен съм аз и в живота, също както и сега в тази гора – мислел си той. И отдавна вече съм изкривил посоката, залутан по разни пътечки и няма за мене изход от заблудите. Самота, мъка и погибел! Защо ли изобщо се родих; за какво дойдох в тази гора? Каква полза от зверовете и птиците, които съм убил?“

Тогава някой го докоснал по рамото. Гледа: прегърбена старица, каквито обикновено се появяват в подобни случаи – мършава и грохнала, а цвета й като на спаружена шушулка или на мръсен, захабен ботуш. Очите й мрачни, от двойната брадичка две гъсти снопчета косми стърчат, а била облечена със скъпи дрехи, ала съвсем овехтели – същински дрипи.

„Слушай, юначе, има на другия бряг едно местенце – същински рай! Там попаднеш ли, всяка мъка ще забравиш. Сам пътя и за цял живот няма да намериш, но пък аз право там ще те заведа. Само ме пренеси оттатък, че сама как да устоя на течението – и тъй едва си движа краката. На гроб мириша, но да умирам – хич не ми се иска!“

Младият ловец бил добър човек. Макар и в думите на старицата за райското място да не повярвал, пък и да търси брод през придошлия поток да не било съблазнително, а и старицата на гръб да мъкне – не особено приятно, все пак – като я загледал, как се тресе от старческа кашлица, си рекъл: „Ще се затрие без мене дъртата! Сто години навярно е станала! Кой знае за един век какво тегло е изтеглила. Защо пък да не се потрудя за нея? - Е, хайде, бабке, яхвай ме! И здраво се дръж, да не се разпилееш по водата!“

Покатерила се старицата на гърба му и той почувствал такава тежест, че сякаш ковчег с мъртвец е метнал върху себе си – едва пристъпвал. „Е – помислил си. Срамота е да се отказвам.“

Стъпил във водата и изведнъж му поолекнало. И с всяка нова крачка все по-леко му ставало. Сторило му се, че нещо не е както трябва. Но той вървял направо и гледал напред. А като излязъл на брега и се озърнал, вместо старицата пред очите му се появила красавица с неземна хубост. Тя го завела в родината си и той повече не се оплаквал от самотата, не посягал на зверовете и птиците и не кръстосвал горските пътища...

В някакъв вариант всеки знае тази приказка. Знаех я и аз още от дете, но едва сега почувствах в нея и не съвсем приказен смисъл. Съвременният човек, в преследването на временните, минутни блага и хвърчащи фантазии, е загубил правия път. Пред него е тъмния и неудържим поток на живота. Времето като кълвач безпощадно отброява изпуснатите мигове. Самота и тъга, а напред – мрак и гибел. Но зад него е свещената старина на преданията. Ех, в такива непривлекателни форми, но какво от това? Нека той само си помисли колко й е задължен, нека от дън-душа я почете заради белите й коси, нека я пожали заради нейната немощ, нека се засрами да я отхвърля заради тази привидност! Вместо напразно да се взира в призрачните феи зад облаците, нека се потруди да пренесе това свещено бреме на миналото през действителния поток на историята! И това е за него единствения изход от заблудите – единствен, защото всеки друг би бил недостатъчен, нечестив, недобър: „ще се затрие стария човек!“.

Ала не вярва в приказката съвременния човек. Не вярва, че грохналата бабичка може да се превърне в неземна красавица.

Щом не вярва – толкова по добре!

За какво ни е вярата в бъдещата награда, щом се иска тя да се заслужи в безкористно усилие и в самоотвержен подвиг? Който не вярва в бъдещето на старата светиня, трябва все пак да помни нейното минало. Защото той ще я понесе от почит към нейната древност, от жалост за нейния упадък, от срам да не бъде неблагодарен.

Блажени са вярващите: стоейки още на отсамния бряг, те вече виждат под бръчките на старостта блясъка на нетленната красота. Но и невярващите в бъдещото превъплъщение също имат изгода – нечаканата радост. И за едните и за другите, работата е една и съща: да вървят напред, поемайки върху себе си цялата тежест на старината.

Ако ти, съвременни човече, искаш да бъдеш и човек на бъдещето, не забравяй в димящите развалини баща си Анхиз* и родните богове. На тях им е бил нужен благочестивия герой, за да ги пренесе в Италия, но само те можели да съхранят неговия род и да му дадат и Италия и господството над света. А нашата светиня е по-могъща от троянската и пътят ни с нея е по-далеч от Италия и от целия земен свят.

Спасяващият ще се спаси! Това е тайната на прогреса – друга няма и няма да има!      

                                                                 

                                         *    *     *

С удоволствие превеждам за всички вас това есе на Владимир Соловьов, което ни напомня за тоталността на времето. В България сякаш има един уклон да се вкопчваме само в настоящето, в така наречената „реалност“. Ала единствено усилието да проумеем и спасим светостта на миналото, може да ни оттласне към бъдещето.

*Анхиз - бащата на Еней. При опожаряването на Троя, синът му го изнесъл на ръце от града.

Понякога това се питам ?!

Но има и нещо друго: нашата история е тази, която ние сме написали. И няма как да не се отчете, че нашите писачи страдат от мазохизъм.

Не, никой не харесва вече приказки.
И как да спасим старицата от самите себе си?
Нали ние измислихме следната съвременна поговорка "Няма ненаказано добро".
Та на това ни научи горчивият опит.

че всички хора харесват приказки.
А как да спасим старицата от самите себе си ли? Много просто. Тя си живее вътре в нас - едно мъдро и древно същество, чиито глас понякога от душевен мързел трудно чуваме.

Благодаря ти за мъдрите думи в тази прекрасна приказка. Винаги има какво да се научи от приказките, въпреки това, което виждат очите ни в ежедневието. Хубава вечер!

имат много силна роля в светоусещането на съвременния човек. Сигурно на тази тема ще бъде следващия ми постинг.

С нетърпение чакам запланувания ти постинг, обичам митове и приказки, особено за големи деца като мен.
Сетих се как един от колегите ми по психология сподели, че когато има дете, няма да му чете приказки, за да не създава илюзии на малкото човече. Сега си има щерка и чакам да поотрасне, за да "клъвна" таткото на тема приказки:)

Добър превод! :)

Това, към което апелира и авторът, и ти.....струва много душевни усилия, това си е работа, не по-лесна от физическата работа. Само че трябва да работи душата. Това често отказва хората насред път...дори когато са си поставяли много благородни цели, когато са тръгнали след много красива и ценна мечта.

Винаги думи като "древен", "стар", "традиция" са ме карали да потръпвам.

Наистнина трябва да препрочитаме от време на време старите приказки, с които сме пораснали. Изумително е колко много неща можем да открием в тях и днес....

Благодарности за превода!

в тях има повече истина, отколкото в "реалния" живот. те не се подчиняват на изкривяването на действителността и вървят по истинските пътища на сърцето.

Така трябва да бъде. Сега израстват бъдещите герои - от трудновремието.

Такава е една от Благородните истини на Буда. И това е най-нормалното нещо на света. Всяко друго очакване те вкарва в илюзии и те прави нещастен.